„При победа заслужаваме шампанско, при поражение се нуждаем от него.“
Наполеон

Напа и Сонома (1 част)

2009-12-18 08:22:02

Пътешествие в области с чисто нови идеали и съвременни разбирания, или изби с традиции и гордост

Америка винаги е била страната, която най много ме е впечатлявала с различните изби, готови на всичко само и само да създадат най добрите вина на годината. Работих осем години с меню включващо в по голямата си част американски вина, Калифорния,Ню Йорк, Орегон и Роуд Айланд, това бяха областите за които се налагаше да мисля всяка вечер препоръчвайки вино за клиент с единствената цел да го заинтригувам. Нали така ми се увеличаваше бюджета, а и си беше предизвикателство да задоволиш нуждите на капризната американска клиентела, тъй като са едни от най взискателните в бранша.

Като Шеф Сомелиер на компанията в която работих създадох доста неща за нея, някои порядки премахнах, нови създадох...и дойде време когато малката ми мечта се осъществи- пристигна e-мейл в офиса, че трябва да замина на семинар в Сонома и Напа - областите за които бях изчел всичко което можах да намеря по пристанищата, бях давал семинари на гости и сомелиери, бях посрещал технолози от същите тези региони, без които Америка би била на дъното на винената индустрия, и без които е нямало да се случи Парижката изненада през 1976г.. Скочих до небето от радост. Щях да знам какво говоря когато изнасям лекция, щях да видя с очите си дали наистина е вярно това което описват в книгите,тъй като аз съм си доста мнителен, когато някой пише за държавата си. Признавам, колегите ми завиждаха за късмета, а и аз не си криех ентусиазма изобщо. Задачата ми не беше лека- щях да присъствам на семинар на Дон Кийнан,(иде ми да го напиша с главни букви), човека прекарал целия си живот в изследване на виното, бил е в най затънтените места, преоткривайки заедно с Каролин Мередит, ДНК то на лозата, посветил се е на тази напитка и има една ясна картина за това което става с винената индустрия в целия свят. Едно беше сигурно…щях доста да го поразпитам, от малко значение беше за мен дали ще му досаждам или не. Трябваше да разбера, какво мисли, как ли предприема пътуванията си, как ръководи лекциите си… изобщо всичко отначало, все едно не съм водил лекция досега. А беше трудна задача поради факта, че после трябваше да предам цялата тази информация на другите Шеф Сомелиери и да ги обуча върху собствените си знания, които трябва да усъвършенствам за една седмица прекарана с Дон.

Стегнах си багажа и летях от Маями до Сан Франциско, оттам с автобус до Сонома. Първите впечатления бяха, че се намирах в най дребните селца на България, и аз като японски турист се стремях да снимам и запиша колкото се може повече в съзнанието си. Те така и ме нарекоха после колегите там- “ папарака”

Настаниха ме в хотел Лодж, един невероятен хотел, съчетаващ Ренесанса като са премахнали снобското и са оставили само удобното и комфортното. Докато се съберем в фоайето, аз се опитах да завържа разговор с без туй заетата рецепционистка, която всячески се стремеше да бъде учтива с мен, а сигурно и идваше да ме изгони, познавам този вид работа и знам, че може да ми отговори на въпросите вършейки други неща,които и без това върши автоматично. Разбрах че най много гости в Сонома идвали септември и октомври, за гроздобера, което ме учуди до една степен, но познавайки нрава на американците, за които всяка една мръсна работа е приключение се съгласих с нея. На въпроса как се организират екскурзиите за посетители, разбрах една доста опростена туристическа схема, която явно важеше и работеше с пълна сила. Асоциациите на винарните ( две на брой за Сонома и за Напа), привличаше туристите с реклами спонсорирани от винарните и туристическите агенции, а те даваха легловата база. Не видях много хотелчета тип “ Bed and Breakfast” но доколкото разбрах са само за мексиканците,които работят там сезонно. Удивително, цялата туристическа индустрия се ръководеше от два органа които си сътрудничеха взаимно, за да няма нелоялна конкуренция- то за такава и дума не можеше да става.

Оставих бедната рецепционистка да си довърши работата и се запътих към групата с която трябваше оттук нататък да си прекарвам времето. Забелязах, че са на по 40-50 години и след малко разбрах, че всички са корпоративни директори на клонове на Кобранд корпорейшън- една от водещите дистрибуторни фирми ,а аз бях изпратен на мястото на нашия корпоративен бар мениджър. Поласках се и се потупах по рамото, но дотук беше лесно, трябваше да разбера всичко за тези две малки области от които произлизат вина като Опус на Мондави, Фар Ниенте, Скрийминг ийгъл, Кендъл Джаксън и др… все вина които поддържат имиджа на Америка. Раздадоха ни програмата за едноседмичния курс от която се видя, че няма да се размина само с дегустиране на вина, щеше да има и доста сериозни напивания, добре че поне от работата ми имам тренинг… така се успокоих.

Програмата:

  1. Писмен тест – 8.00
  2. Сляпа дегустация- 9.00
  3. Теория и обучение върху дадена страна с дегустация на най известните изби 9.00 – 10.30
  4. 15 мин почивка
  5. Региони и дегустация на съответните вина
  6. Обяд 12- 13 часа
  7. Дегустации и описание на вината 13-15 часа
  8. Почивка 15-17 часа
  9. Отпътуване за винарна

Е видя се, че не сме дошли за нищо, ще се дегустира и ще се пие на воля.

Първото впечатление от Дон Кийнан е на човек, който целия му живот все едно е бил песен...весел, постоянно доволен от живота, споменаващ жена си постоянно... Явно така изглеждат хората, които цял живот се занимават с любимото си хоби. Попитах го дали може да ми отдели един час, тъй като имам доста въпроси към него и се разбрахме за вечерта след като всичко приключи, и ако все още сме в кондиция...

Говореше на семинарите, като никой така и не си помисли да го прекъсне или да попита нещо, беше ни пленил, явно така става когато знаеш какво говориш.

Първата изба която посетихме беше на Джоузеф Фелпс- легендата на виноиндустрията....създателя на Insignia. Впечатленията от Напа ми бяха, че там за разлика от Сонома, са повече бизнесмени и малко по малко гледат да си продадат стоката говорейки с теб, докато в Сонома са повече като фермери… бяха жизнерадостни хора които те канят в избата и ти казват това имаме…опитай го. Затова не се изненадах,когато в Джоузеф Фелпс ни посрещна търговския им мениджър.В Сонома е задължително технолога или собственика. Дегустирахме първата реколта на Insignia 1971. Невероятно комплексно вино, объркващо ноздрите заради всички аромати които изведнъж се надпреварват, коя да излезе по напред, на вкус беше плътно и съчетаваше всички качества на Каберне Совиньона. Каберне Сов., Мерло и Каберне фран....с това са започнали първата година за създаването на вино което вече 30 години се върти в най горната част на класациите. Интересното беше, че пробвахме и Insignia вионие, доста интригуващо вино,което ти разклаща небцето и те кара да експериментираш. Лимонено кисел, с аромат на зелена ябълка,която се утвърждава и във вкуса.След доста проби излязохме да се преместим в избата където и беше официалната вечеря. Извиних се и тръгнах по лозята… За разлика от всички изби които съм посещавал, в Калифорния доста се рачита на Био производството или поне на част от Био процесите. Имаше доста овце, разпръснати, за наторяване на почвата и премахване на тревата. Беше чисто и сякаш имаше хора които да се грижат за всяка отделна лозичка. Избата е специализирана в производството на международните сортове и имаха Совиньон Блан и Шардоне като бели и всички Бордо сортове ( Каб. Сов., Каб. Фран, Пти Вердо, Малбек, мерло) и шира. Всички редове бяха номерирани а парцелите описани със съответния сорт грозде. Беше доста подредено,както и се очаква за изба от висок ранг, разположени на южен склон, лозите поемаха цялото слънце, мястото беше на завет но и достатъчно проветриво, навсякъде имаше перки за разпръскване на сланата, най големия враг на технолозите. Климата в Калифорния е доста топъл, като в 260 дни в годината има високи температури, студени нощи и топли дни, много резки температури които позволяват на сланата да се появи и да измръзнат насажденията. Но затова явно тук се бяха подготвили.

Върнах се на вечерята и ме чакаха всички видове вина които избата произвежда. Започнах със Совиньон блан, който си запазваше лимонената характеристика, но поради топлия климат беше по малка, и се появяваше вкус на узряла праскова, сравних с вината от Лоар и имаше голяма разлика. Беше много по меко и пивко, нямаше го почти металическия вкус, въпреки че не беше гледано в бъчви, последва го всеизвестното Шардоне – Ovation. Виното което ме накара да повярвам,че мога да го продам на всеки клиент, независимо с какви капризи е, ще ги задоволя.Вкус на зряла ябълка, ванила, и препечени филийки, златно жълт цвят и аромат на дъб, няма как да не се хареса. Продажните им цени в ресторантите не бяха високи за техния стандарт, Ovation- a го продавахме за 85 $, а Кабернето им за 115 $. Спокойно се вместваха в тамошния бюджет на средния американец. Минаха резервата на Каберне Сов, и Гран резервата…кое от кое различни, хубави, меки, плътни съчетали аромат и вкус на почти всички черни плодове познати на света, всичките поне 8 месеца в нови френски бъчви. Завършихме вечерята с един тост и тръгнахме наобратно. В автобуса започнахме да пеем, и тогава разбрах че виното наистина има една божествена част, която току що накара напълно непознати хора от всички краища на Америка, да се прегърнат и запеят, да се отпуснат и забравят за ежедневието, че даже и етикета който поддържаха до този момент. Дон се смееше, явно беше свикнал на тези гледки, но още им се наслаждаваше. Продължихме в хотела, имаше така нареченото” Hospitality Suite is open..” или довършване след изтощителния ден.

На другия ден се събудихме рано и всички закусихме почти мълчаливо, само с по едно добро утро, казано на носа си. След това към 7.40 тръгнахме за Сонома – където се намираше една от най продаваните изби там- Сейнт Франсис. По пътя минахме и видях Opus One на Мондави, която на вид приличаше на летяща чиния. Беше изцяло построена в земята и на повърхността и, стърчеше само една кръгла постройка, остъклена и приличаща на самолетните диспечерски кули. Масивно, доста богато, но безвкусно, сякаш искаше да покаже…вижте тук е Мондави. С цялото ми уважение към него и към вината му, не мога да не изразя съжаление, че този път е прекалил в една надпревара, в която така или иначе е бил първи винаги, но по късно ми бе обяснено, че това е по идея на сина му Тим.В това съм склонен да повярвам тъй като по късно,същия го докара до фалит, но това е друга история. Та толкова за Мондави и за Опуса....

Пристигнахме в Сейнт Франсис и се изненадах на добрата подготовка. Всеки си имаше отделна маса, с прибори, чаши, вода и отделно малки хапки от сирена, хляб и прясно набрано грозде. Самата изба беше разположена в началото на Сонома или по на юг от другите, така че нямаше начин да се пропусне от минувачите. Беше масивна постройка, имаща вид на мексиканските хасиенди. Влизаше се по мостче под което тихичко шумеше рекичка, имаше разхвърляна храна за рибите, които ги караха постоянно да се въртят там, за радост на очите на посетителите. Веднага след моста имаше малка статуя на Сейнт Франсис, който държеше стръкче грозде, а в краката му имаше плоча, на която беше гравирана молитва. Цялата изба беше в бяло, които още повече подчертаваха мексиканския стил.

Уникално изпълнение! Това изпълва очакванията на всеки посетител, който още от вратата се чуди кое по напред да опита. Из цялата изба имаше отклонено поточе от реката, което пак се връщаше в нея. Дворът беше със зелена трева, добре окосена и оградена с камъни. Красиво, наистина красиво….

Настанихме се и започнахме тестове, теория придружена неотменно с дегустация на вина от съответния регион или държава. Излизахме за почивка, сякаш да асимилираме новите си знаиния, и бързайки да се върнем,тъй като нищо не беше за изпускане, любопитството на всички беше в пиковото си време. Дон говореше за Испания, Италия, Нова Зеландия, Франция, ЮАР и всички останали с детайли, описваше преживяванията си там, като че ли от това зависеше целия човешки род….а ние слушахме и попивахме, без даже и да мръднем от столовете си, за да не предизвикаме и най малкия шум. Беше идеално, цялата тази информация която получавах, беше една реализирана мечта. Вината който дегустирахме ни разпращаха надалеч и ни връщаха обратно само за минути. Пътувахме из Тоскана, Риоха, Бордо, долината на Рейн.... и всичко това само с един допир до виното. Отпивахме австралийски шираз, и с цялата си мекота се прехвърляхме в пустинята и в най топлия и край- Бароса вали, сравнихме с шира от Рона и зеленината, но това вино пък ни препрати в една по студена точка на света в средна Франция, където каменистите почви и континенталния климат помагаха да се създаде едно силно и по концентрирано вино. Совиньон блан от Нова Зеландия, от Лоар и Напа…съвсем различни вина но с едно и също лице…

В почивката до 13 часа всички бяхме в еуфория, обсъждахме вината и регионите. Вече бяхме пяли вчера, така че нямаше и сянка от първоначалния етикет ,който кара хората да странят един от друг, така че всеки се шегуваше с всеки, имаше и повторения на песните. Бяхме доста весели…

Същата вечер тръгнахме за Cakebread cellars, една от най старите изби в Напа, специализирана в белите вина, показваща на всички, че добър Совиньон Блан и добро Шардоне също могат да бъдат произведени в Напа. Тази изба в началото е тръгнала да произвежда Каб. Совиньон и Мерло, но след време е произвела първия Совиньон Блан в Напа, оттам тръгнаха и дебатите между критиците, защо само каберне може да се гледа в Напа, и се бореха да продължат да произвеждат Совиньон блан. Аз самия съм имал въпроси от американци, защо избите там рядко произвеждат този сорт, а инвестират повече в Каберне Совиньона. Напа е известна с кабернето си, и е по лесно да произвеждаш този сорт, което на пазара ще се продава само защото е от Напа, а Совиньон блана е нов продукт за този регион и докато се разбере, че е конкурентно по вкусови характеристики на Лоар, Нова Зеландия, Чили и др. ще е трудно да се котира с едни добри количества. Но ето 15 години по късно, Cakebread са известни именно с това... с белите си вина.

Посрещнаха ни братята Cakebread, Брус и Майк. Тази изба се ръководи изцяло от семейството, като имат и още една сестра която се занимава изцяло със счетоводството.

Обиколката беше около час, но за това време успях да видя съвършенството в една работа, бяха изпипали всичко, цялата изба беше от дърво, имаше светлини навсякъде и ни позволяваха да видим даже и най тъмните кътчета на помещенията, където виното отлежаваше. Всички бъчви бяха нови френски.Амеркански дъб в Напа, колкото и да е странно, не се среща често в избите,поради факта, че той придава по груб вид на виното, препълва го с танини за отрицателно време и е нужно доста време продукта да се превърне в еднородна смес. Самият дъб е различен, като американската дървесина е по твърда и по лесно се цепи, което придава повече зелени танини на виното, докато френския е по мек, отнема повече вино, но и му придава дъбови вкусове по не толкова агресивен начин.

Всички бъчви бяха по 225 литра, никъде не срещнах повече от това, а това означаваше само едно- внимание в детайлите. Нас ни чакаха четири изправени бъчви с бутилки вино върху тях. Разбира се първата проба беше така известния Совиньон Блан. Беше изключително по зрял от всички други които съм пробвал, имаше сламено жълт цвят и вкус на добре узряла ябълка. Всичките им вина са минали малолактична ферментация, за успокояване и намаляне на киселините на виното, което доведе до лек ванилов вкус и завърши с доста мек финал, наподобяващ дъб. След това пробвахме шардонето, типично в американски стил- 14 градуса алкохол, но меко,мазно и даже леко тежко, но изключително пивко. Усещаше се дъбът, ванилата, зрелите плодове, праскова, круша… Дойде любимия ми сорт, пино ноар- учудващо е как успяват американците да отгледат този така труден сорт за развиване и да направят от него вино, което не само се бори, но в някои години прескача и най добрите Бургунди. Единствената по съществена разлика е в цвета. Много по концентриран и по тъмен от френския, но сладкото от ягоди във вкуса му няма как да го пропуснеш. За жалост, каберне совиньона на избата беше класически.За такива изключителни вина от този ранг, кабернето не беше по различно от останалите изби, посредствени на вкус и на цена.

След останалите дегустации се преместихме в ресторанта на избата. Клатушкайки се, пътьом успях да направя няколко снимки, които така и не изглеждаха добре, имайки предвид, че не бях включил светкавицата, явно бях забравил…. Ресторанта беше помещение с изглед към лозята, и единствената стена която не беше остъклена, беше препълнена със снимки на стария Джак Кейкбред с жена си, която по това време е била техноложката на избата. Поканиха ни да седнем и се започнаха шегите и закачките. Аз използвах случая да поразпитам Брус,който стоеше не далеч от мен, да го поразпитам за избата, да похваля совиньон блана, че е един от най продаваните в ресторантите ни. Беше жизнерадостен човек, вървеше му приказката, обичаше да се връща назад, по времето когато още баща му е бил жив и е ръководил винарната, във време когато не е имало никакво търсене на вино в Америка.

Напихме се... Тръгнахме обатно за хотела и с Дон обсъждахме как е минала вечерта, и тогава той ме помоли, накрая на семинара, когато посетим Тайтинджър – Домейн Карнерос, да изнеса лекция за директните потребители, това ме учуди, но той ми разясни,че всички тук са тръгнали от сомелиери и са стигнали дотук, но са забравили за потребителите на вино, тъй като комуникират с тях чрез други лица. Съгласих се…какво пък,ще слушат или не, не ми е проблем да поговоря малко. Прибрахме се в хотела и пак завършихме вечерта в оня апартамент, отпивайки все отбрани вина, включвайки, Вега Сицилия, Тинанело, скъпи Риохи, Фар ниенте и др… от този клас.

Между другото, съжалявам,че единствената изба, която не посетихме е Фар Ниенте. Дългогодишна история, и едини от най добрите вина,които познавам за Американската индустрия. Имаха само Каберне Совиньон и Шардоне при нас, но бяха изключително добри. Всяка тяхна реколта носеше едва по 120 до 150 000 литра годишно, но бяха прецизни във всяко едно отношение, компромис с нищо не се правеше, не се щадяха средства,за да бъдат произведени тези качествени вина,които бяха продадени за години напред. Меко,плътно и агресивно на нос Каберне и един запомнящ се вкус на черни череши. Но за сметка на това вдругиден се запътихме към изба Бензигър.

Автор: Димитър Димитров - на 31 години, обиколил доста винарни по света, 8 години работил по круизни кораби, 5 като сомелие, останалите три като Селър Мастър, два сертификата, на американската асоциация и на Кобранд корпорейшън, една от водещите дистрибуторски компании в Америка. wineconsult@abv.bg

Powered by GenesisD
IP Publishing Platform FIL Ltd.