„Виното е светлината на слънцето, затворена във вода“
Галилей

Напа и Сонома (2 част)

2010-01-06 12:49:29

Пътешествие в области с чисто нови идеали и съвременни разбирания, или изби с традиции и гордост

Бензигър е изцяло ръководена от семейството, трима братя и една сестра подхванали избата след смъртта на баща им през 1989. Самата изба е била закупена от Тим, синът на Бруно Бензигър, по това време вносител и дистрибутор на алкохолни напитки през 1971. 30 години по късно, избата е разширена в огромни мащаби, произвеждат по 2 мил. литра годишно само каберне совиньон, а те са специализирани и в шардоне,совиньон блан, пино ноар, цинфандел, шира, петит вердо и мускат. Първата и единствена изба със толкова широко портфолио. Имат си даже и порт. Препрочетох първоначалната информация, която ни беше раздадена на рецепция, и видях, че са трима технолози за виното, и отделен за порт. Освен това, спокойно можем да кажем за тях, че са пионери за биодинамика. До такава степен са напреднали в това,че обучават и другите изби как да отгледат лозите с минимум химикали.

Пътят до тях беше доста труден, планината Маякамас се извиваше гъвкаво и се учудих,как пък тоя шофьор не направи маневра, за да завие... Както и да е, пристигнахме и ни посрещнаха пред вратата на избата. Там беше разположена една доста голяма маса,отрупана с всички вина на тяхното портфолио, различни видове сирена, хляб и грозде. Майк Бензигър( по малкия син) се представи и обясни накратко каква е програмата. След това ни качиха на едни малки вагончета, като тези по морето които обикалят по плажа, само че тези бяха теглени от малък трактор. Беше хладничко и ни раздадоха одеяла. Е, нямаше как да не се почувстваш като у дома. Тези хора знаеха как да се държат с гостите.

Преминахме през лозята,които бяха единадесет на брой, обясниха ни основите на биодинамиката, която се състоеше в това да сведат химикалите и пестицидите до минимум. Единственото което беше, че тяхното вино не можеше да се нарече органично, поради факта, че още слагат серниста киселина. Аз съм опитвал органични вина и нямат нищо общо със стабилните вина, които консумираме. Увеличени киселини, слабо тяло, силен аромат и не можеш да го държиш отворено повече от ден, което за ресторантите е немислимо да го продават на чаша.

Друго което ме изненада е, че ферментират вината си отвън, и после разбрах….навлизаме в тунел, където се произвеждат и съхраняват всички вина. Тунелът беше прокопан и беше дълъг 450 метра. Копали са го в продължение на 5 години и са създали самата изба вътре, минаваше през целия хълм и излизаше от другата страна. Не можех да повярвам за инвестицията за този тунел, прекалено голяма, за да се създаде вид на изба, но и съвсем оригинално. Бил съм в изби по целия свят,Франция, Италия, Испания, Гърция и др…но такова нещо ме учуди, не само не бях виждал, не бях си и помислял за нещо такова. Минавахме през бъчви подредени една до друга, всеки ред и всяка една описана от колко време е там и какъв сорт съдържа. По средата на обиколката в тунела, влязохме в една отделна доста голяма стая, подредена за дегустация с всичките им продукти. Опитахме, какви ли не хубави вина, но техните “естейт” ни привлякоха погледите, нямаха комплексността на Кейкбред или Фелпс, но бяха доста пивки и лесни за разбиране, каберне совиньона беше доста изгладен, имаше всички елементи характерни за сорта, но без неприятните киселини, шардонето по същия начин, беше меко и плътно, но доколкото съм ги опитвал тези вина в миналото, технолозите винаги са успявали да поддържат едно и също лице на продуктите си със съвсем малки разлики, неразличими за широката потребителска маса. То така си и печелеха, въз основа на стандарта, който предлагат, обуснован на стратегията, че продуктът трябва да се помни от всички, и всяка година предлагането да е с едни и същи вкусови характеристики.

След широкия диапазон на дегустиране, ни поканиха на маса разположена в тунела където светлините бяха аранжирани да бъдат като дневни,слънчеви, за да имаме по добър допир до виното. Вдигнахме наздравици и ни бяха сервирани все отбрани ястия, приготвени от Шеф- Готвач на така известната верига “ Мортон стек хаус”,просто невероятно усещане. Пак използвах момента и се приближих до Майк за няколко въпроса. Първият беше дали наистина биодинамиката върши работа, тъй като вината им имат едно и също лице от последните 8 години, откакто съм нает от компанията, отговори ми лаконично,че не навсякъде се вижда разликата, но тя е осезаема за екипът работещ тук, което си беше абсолютно вярно, тъй като целия процес на работа се променя, но и не беше отговор на въпроса ми. Следващия въпрос беше малко неудобен, но се реших ,че трябва да го знам. Дали самия процес на биодинамика изисква повече инвестиции,отколкото нормалния досега. Не не бил, просто бил по непредвидим, и не се е знаело докъде ще доведат лозите при брането. Благодарих му и се върнах на мястото си, тъй като явно навлизахме в тема в която той не желаеше да говори. Моите събеседници вече бяха доста развеселени на масата и си говореха за бизнес сделки и смешната страна на последните. Довърших си вечерята извиних се и излезнах навън, разходих се из производствената част и се насладих на една толкова добре подредена изба.

На следващия ден, вече видимо поуморени от непрекъснатите дегустации, разходки и малкото часове сън, а и защото крайния тест наближаваше, всеки започваше да се чуди защо е тук. Този краен тест беше доста важен, тъй като от това им зависеше работата, те трябваше да вземат дипломата от Кобранд, която явно доста следеше резултатите на своите подчинени, аз също трябваше да се преборя за този сертификат, за да покажа нещо като се върна, а и да имам повече тежест, когато обсъждам с колегите си. Но за разлика от тях аз не се притеснявах, имах нужните знания а и бях първи на почти всички слепи дегустации.

Последните бяха лесни, винаги американските вина имат ясно изразен характер, което ги прави лесно предвидими. Още по цвета може да се познае кое е каберне совиньон и кое е мерло, или още по лесното беше шардонето и совиньон блана. По вкуса ти оставаше да усетиш дали е плътно и мазно или цитрусово и да търсиш най вече климата. Примерно колкото по жълт е цвета на шардонето, толкова от по на юг идва, възможностите са малко- Монтерей, Сан Луис Обиспо или Санта Барбара. Малко изби си позволяваха да правят вина по рецептите на стария свят, така че останалите бяха лесни за разгадаване. Обяснявах на колегите си там, че просто са забравили да пият вино от учене. Компанията ни караше да работим непрекъснато, но и програмата за обучение беше на ниво. Не можеш да сгрешиш, винаги резултатите ти трябва да са повече от 75 %, иначе те чака понижение. Иначе от тях имаше доста добри в теорията и си личеше кои бяха обърнали повече внимание на ученето.

Същата вечер заминахме за Секоя Гроув... Нямах търпение да отида там тъй като беше в центъра на винената индустрия в Напа. Намираше се в небезизвестния Оаквил – градът на Мондави и на хълмовете Ръдърфорд. Единствената граница на избите беше магистралата Сейнт Елена, която разделяше Атлас Пийк от хълмовете на Маякамас- планината. А от другия край беше разположена Сонома. Цялото разположение общо и на двете области не се простираше повече от 50 км.

По пътя минахме избите Болиьо, които имаха добър дял от пазара и се бяха превърнали в нарицателно за “ everyday wine”. Тук беше и Стаг'с Лийп, чийто каберне преобърна представите на целия свят в посока Америка на Парижката изненада на 24 ти май 1976 г. Шато Монтелена също- известна с изключителното си шардоне.

Познавах също и собственика на Секоя Гроув- Джим Алън, бивш ЦРУ агент, който прекарал младините си в Международния легион във Франция. Бил е пратен в службите в Бордо и там виното го е запленило, а той- ирландец по рождение, след това се е завърнал в Америка, където закупил земя в Напа и е станал един от пионерите на винената индустрия заедно с Робърт Мондави и Джес Джаксън- основател на прочутата империя Кендъл- Джаксън.

Джим беше народен човек, разбираше всички и беше способен да развие приятелство с всеки когото разговаряше, когато за пръв път дойде в ресторанта ни да проведе лекции с нас и с гостите, всички го заобичаха, а продажбите се увеличиха почти три пъти. Той не предлагаше виното си и не го хвалеше, казваше това правя, това ми харесва и ще продължа да го правя по този начин. На нашите лекции, а ние бяхме доста скептични спрямо лекторите които идваха, поради начина по които ни навиваха да продаваме техния продукт пред другите, той дойде и започна така- “ Когато за първи път стъпнах в Напа, нямаше нищо… имаше само малко лозя и хора които се занимаваха с това, за да си правят домашно....” И ние ахнахме...

Видяхме се пак – 3 години по късно и не е нужно да казвам колко се зарадвахме един на друг, разказах му колко неща са се случили откакто си замина и как се промени мнението за Секоя Гроув след неговото присъствие, и всички пак ще се радват да ни посети.

Направихме обиколка на избата- производствената част, беше абсолютно на ниво, подредено и чисто. Винарната беше една от първите представила каберне совиньона на Напа производителите, а и беше единствена по рода си която произвеждаше по рецепти от Франция, и по точно от Бордо. Джим беше запазил връзките си там и постоянно обменяше информация с тях за всяка реколта. Градацията на вината се състояха от резерва и гран резерва, като за направата им значение имаше само парцелите от които се береше гроздето и различното стареене в бъчви, френски разбира се.

Техноложката беше доста млада- към 27-28 години максимум, но беше обучена от самата него, за да продължи явно традицията на Секоя Гроув. Минахме семинар с дегустация на тема, кой дъб, какво отдава като вкус и аромат на виното. Беше доста интересно да пробваш разликите между, френски и американски дъб, между 9 годишен и 22 годишен френски дъб, и между същите години на американския. След това се преместихме в ресторанта, което беше в средата на трите секвои, откъдето идваше името на винарната и пробвахме 2003 реколта на всичките видове които произвеждаше, каберне совиньон, шардоне, шира, мерло и совиньон блан. В абсолютно всички вина се четеше почеркът на Стария свят, но истинското лице не можеше да не бъде тероарът на Напа вали. Кабернето му беше изискано, плътно, с леки приятни киселини, които се усещаха само в послевкуса, но богато на носа... Шардонето беше единственото от моята скала на опит, която можех да объркам с френско, така го беше направил че и нивото на алкохола беше 13.5, не 14 и нагоре както всички останали….

Изкарахме приятна вечер в спомени и вино, зададох му само един въпрос, който ме глождеше от началото на кариерата ми като сомелиер. Как приемат технолозите,че цяла година ще се притесняват за реколтата, ще хвърлят толкова грижи и инвестиции, после при производствения процес ще има безсънни нощи и неспирна умора…. а накрая когато излезе на пазара, ще дойде някой като нас,който я знае, я не знае и ще му даде точки,от които ще зависи цялата продажба… Просто наистина не ми го побираше ума…. А той отговори- “ Димитър, наистина на повечето технолози не ни харесва друг да ни оценя виното, но без вас….не можем”

Напуснахме ресторанта и Секоя Гроув, като всички дружно си обещахме да се върнем един ден там, и да останем за повече време. Прибрахме се в хотела и капнали от умора,че вече пети ден пием и се веселим, отидохме направо в стаите си.

На другия ден беше големия тест, които се състоеше от писмена теория и сляпа дегустация. Прекарахме 2 часа в писане и дегустиране на вина, а тези наистина не бяха от най лесните. Искаше се само да напишем региона, сортът грозде,годината и името на винарната.

След теста заминахме за Тайтинджър – Домейн Карнерос, известна с Пино ноара си и пенливите вина, които поради малката производителност в Америка, бяха залели почти целия пазар. Избата е създадена от френския концерн на фамилията Тайтинджър, която има доста добри позиции и в региона на Шампан – Франция. В Карнерос, където се намира винарната, е избрана поради студения си климат, който позволява на виното преди така нар. асамблаж, да бъде по зелено, за едни хубави и весели балончета. Пино ноара също се радва на този тип климат, за да остане свежо и да не се сгъсти цветът. Самата изба беше в дворец на върха на хълм. Беше нов,личеше си че е бил построен наскоро, но в стил “ стар,аристократичен”.

На влизане минахме през градини от бръшлян,които бяха много добре оформени в кръгове и в тези кръгове бяха сложени пейки за минаващите, да поседнат и да се насладят на гледката.

На вратата ни чакаше Елън Крейн- азиатката,която разработи една голяма част от цялата търговия на пенливи вина в Америка. Качихме се направо във избата,където се произвеждаше известния пино ноар. Ферментираше в отворени съдове от неръждаема стомана и след необходимите процеси, старееше във френски дъб, не по малко от 6 месеца доколкото разбрах. Имаше аромат на цветя и вкус на ягоди, дали защото ми е любим сорт, и съм малко пристрастен, но този пино ноар, по нищо не отстъпваше на френските бургунди…

Преместихме се при пенливите вина, за първи път видях жиропалети, на които края им се не виждаше. Бяха стотици, разположени от двата края на стената, които завиваха някъде зад ъгъла и не се виждаше къде свършват. Инвестицията беше голяма…Имаха 4 вида пенливо вино, а само едно червено- пино ноар. Пенливото,разбира се, беше по френска технология, с френските сортове- пино ноар, пино мьониер и шардоне. Последното го нямаха като бяло вино, което ме учуди, но реших,че е стратегия на избата,или поради студения климат не могат да го развият добре за американския пазар. Пробвахме и блан дьо блан, и розе и “ La tete de cuvee”, всичко което произвеждат и се съгласих, че абсолютно точно са избрали терена да произвеждат и пазара на който го продават. За пенливо вино,въпреки че не се отглежда на каменистите и чакълени земи на Шампан, е на една добро ниво, и кара всички специалисти да си разклатят малко доверието във Френската област.

Качихме се в една конферентна зала, където щяха да бъдат оповестени тестовете, и да бъдат раздадени дипломите на преминалите успешно. За щастие само един от нас не изкара нужните 75%, но си обеща следващия път да положи усилия.

Не забравих също и обещанието което дадох на Дон, за лекцията касаеща директните потребители. Веднага след награждаването, се изправих и им говорих около половин час, като не исках да ги отегчавам с това, но дали защото харесаха лекцията,или просто защото бях най малкия в групата, ме аплодираха продължително.

Време беше да се разделяме…

С истинско нежелание си взехме довиждане, раздадохме си визитни картички и с пожелание пак да се видим, си тръгнахме. Самолетът ми беше късно вечерта,така че се върнах в хотела и докато седях да дойде колата и да ме закара до летището…се върнах назад,преди да посетя това място тук. Преди учих много, изчетох книги, които в повечето случаи пишеха едни и същи неща, и ставаха досадни,карайки те да прехвърляш листове, докато се появи нещо ново, което си струва. Но никога не съм вярвал, че макар и една седмица тук, един миниатюрен период от живота ти, може да те промени до неузнаваемост. Напа и Сонома- две градчета с по 10 000 жители…

Автор: Димитър Димитров - на 31 години, обиколил доста винарни по света, 8 години работил по круизни кораби, 5 като сомелие, останалите три като Селър Мастър, два сертификата, на американската асоциация и на Кобранд корпорейшън, една от водещите дистрибуторски компании в Америка. wineconsult@abv.bg

Powered by GenesisD
IP Publishing Platform FIL Ltd.