Преди нощта на ритоните

от Стойчо Стоев

Не беше завършило най-значимото и представително състезание на български вина, когато започнаха да ми задават традиционните въпроси: „Честни ли са Националните дегустации?”, „Най-добрите ли ще вземат наградите?” и още „Повишиха ли нивото външните дегустатори?”.

Между другото поздравления на техническия екип за отличната организация на дегустациите!

Сега на въпроса: едва ли има някой, който да може да посочи доказателства, че състезанието е било нечестно и резултатите са манипулирани. За съжаление обаче, няма и доказателства, че то е честно.

От години Националните дегустации се провеждат при регламент, който ги превръща в тайнствено мероприятие. На международните конкурси дегустациите са индивидуални и слепи, но резултатите стават известни в реално време, на масата за дегустации. Спорните проби се дискутират, дегустаторите могат да променят оценката си, ако преценят, че са допуснали грешка. Докато нашите Национални дегустации са съвсем друг тип състезание. В залата дегустаторът е в пълна изолация. От първата до последната дегустирана проба той е сам в кабинката, оставен на собствената си съвест, опит, дегустаторски умения и човешка честност. Няма информация за средния резултат на нито една дегустирана проба, за поведението на останалите дегустатори, за собственото си поведение спрямо това на другите, не знае дори оценките, които сам изпраща от мини компютъра си (крайната оценка не се изписва), към централната система. Нямайки представа какво се случва около него, дори и дегустатор с голям опит може да залитне в някоя от двете посоки и да повлияе несправедливо върху крайната оценка на някое вино. И така в пълна тъмнина, никой нищо не разбира до вечерта на наградите.

За втора поредна година в журито на дегустациите освен български технолози бяха включени винени журналисти, търговци и чуждестранни дегустатори. Никой обаче не разбра как са избрани, какъв е опитът им, какви са разбиранията им за добро вино, какво е отношението им към българското вино и с каква нагласа идват на тези дегустации…

Тренировъчната дегустация вместо да синхронизира комисията и да изясни как трябва да изглеждат вината за медали, очерта сериозен проблем. Оценките на част от чуждестранните дегустатори при всички вина-прострелки се оказаха с тридесет и повече точки по-ниски от тези на останалите, а самите те се противопоставиха на призивите на българските си колеги да съгласуват критериите си на оценяване.

Появи се реална опасност в хода на дегустациите силни вина да бъдат сериозно ощетени

Това за пореден път ме замисли не трябва ли най-напред да направим конкурса международен, и чак след това да каним чужди дегустатори. Много се съмнявам, че на един международен конкурс те биха показали същите критерии на оценяване.

Повод за убедеността ми е разочарованието от един кратък диалог между мен и винената журналистка от британското издание Decanter - Каролайн Гилби. В предпоследния ден на дегустациите, серия от няколко добри вина от сорта сира (сред които и едно, с което се гордея), ме изкуши да попитам на почивката еножурналистката, какво мисли за тях. Шокиращо за мен, тя ми отговори, че оценява ниско силно екстрактивните вина с голяма концентрация и продължително отлежаване в бъчви. Учудено я попитах какво мисли тогава за Ornellaia и Masseto, които са точно такива, струват повече от сто евро бутилката и са оценявани редовно между 95 и 100 точки. Но Каролайн Гилби ми обърна гръб и се наведе над машината за кафе. Нямах възможност да получа отговор, нито да я попитам за Primeur вината на Бордо, за големите австралийски и калифорнийски вина. Възможно ли е Каролайн Гилби да не харесва големите вина или да не ги разбира? Или по-скоро не иска да ги вижда на българска дегустация? Какво ли би се случило ако вместо мен пред госпожа Гилби се бе изправил Аксел Хайнц, енологът на Ornellaia, и я бе попитал същото?

Неприятно е когато уважаван винен експерт отрича възможността българските винари да правят вина в големия клас. Това предизвиква размисли.

Тези дегустации ме убедиха, че е крайно време вината да се разделят по ценови категории. Ценообразуването на всяка една винарна е обективна самооценка на качеството на вината. Никой не би продавал по-доброто вино за 5 лв., а по-обикновеното за 25. И когато видя в класации вина от по 7-8 лв. с 88 точки, и до тях вина от по 25-30 лв. с 84-85 точки, се питам какво става. Кому е нужно да се пишат космически оценки на вино, което самият производител, образувайки цената му, е поставил на точно определено място в пирамидата на качеството?

В конкурсите не могат всички да са победители. Нормално е силни вина да останат под чертата на медалите. Недоволни и съмняващи се винаги ще има. Но не е нормално всяка година да се питаме как едно или друго вино е стигнало до златния ритон; да се питаме било ли е честно всичко и да чакаме англичани, американци или австрийци да ни показват точното ни място на винарската карта.

Каквито и да са резултатите от тези дегустации, които и вина да стигнат до медалите и златните ритони тази година, за мен всичко ще е плод най-вече на случайност...

Източник: www.divino.bg